Фобия да минаваш под мостове
Малко смахнато звучи, нали. 🙂 Не знам дали си има специфично име тази фобия, но се разделих с нея с голямо удоволствие. Докато се ровех за име открих, че има фобия наречена „гефирофобия“, което представлява фобия от мостове и да минаваш по тях. Моят страх обаче беше свързан с минаването ПОД мостове. Винаги имах усещането, че ме натискат или ще се срутят върху мен, струваха ми се огромни и заплашителни, дори да бяха най-невзрачните и жалки мостчета на света.
Не е било нещо, което особено ми е пречело или ми е влошавало качеството на живот. Доста рядко ми се налага да минавам под мостове и в повечето случаи дори имам избор дали го направя. Но тази фобия ми се струваше толкова смахната и интересна, че реших да се занимая с нея. Любопитството ми надделя над практичността.
Реших да подхвана темата и работих с колежка. Започнах да се потупвам по точките и се сетих за един мост в София под който трябваше често да минаваме с колата, докато живеехме там. Усетих се как стоя под него, без кола. Струваше ми се чудовищен, а аз супер нищожна и незнайно защо го виждах в нефритен цвят. Свързах се с тези усещания и започнахме да преследваме енергията. Следващата картина, където бях заведена беше на плажа. Хм… изненада! Там няма мостове!
Огледах внимателно картината и видях една тераса, която е над плажа. И въпреки, че я гледах отстрани, на безопасно разстояние усещах как се надига в мен познатото чувство все едно съм отдолу и конструкцията ме натиска и заплашва да се срути над мен.
Не бях се замисляла за този елемент, че всъщност страха ми е от такива „надвиснали“ пространства. Защото например нямам никакъв страх или притеснение да минавам през подлези. Тъй като на плажа нямаше никаква случка, продължихме да следваме енергията.
Сега не се сещам дали не минахме през някакви други картини преди да стигнем до корена на проблема, но в един момент се озовахме в стария апартамент на родителите ми. Апартамента е гарсониера с голяма стая и миниатюрна кухничка. В стаята, на едната стена имаше секция, която на практика беше от стена до стена и от пода до такава. И всички открити пространства по нея, включително върху нея, бяха натъпкани с книги. Книги, книги, книги, стотици книги.
Видях своето ЕХО, което беше бебе под 6 месечна възраст, да лежи на някакво кресло до тази секция и как гледа нагоре.
Попитах го как се чувства и то каза, че има усещането как всички тези книги ще паднат върху него. Реших да се асоциирам с ЕХО-то, беше ми интересно какво вижда и усеща. И видях нещата през неговата перспектива. Секцията изглеждаше наклонена, книгите сякаш бяха надвесени над бебето и ахааааа да паднат върху него. Същото тежко, заплашително чувство, което изпитвах, когато минавам под мост.
Дисоциирах се и прецених, че това е случката, с която трябва да работим. ЕХО-то не се чувстваше нещо добре. Чувстваше се самотно и че не го разбират. Беше увито в стегнати пелени, които му пречеха да се движи. Започнах да потупвам ЕХО-то и то скоро се освободи от пелените. Поработих още с ЕХО-то на бебето, след това започнах да работя с ЕХО-то на майка ми, която също се намираше в стаята. Постепенно се изясниха нещата.
Бебешкото ЕХО се чувстваше неразбрано и нечуто, защото майка му вместо да послуша вътрешните си усещания и инстинкти я гледа по книги и по чужди съвети. Така бебето започва да се усеща „затиснато“ от книгите и въображаемите бебета описани в тях.
На подсъзнателно ниво съм свързала този „натиск“ от книгите и заплахата да ме „затиснат“ (буквално и преносно) с минаването под мост. Много ме изненада причината за странната ми фобия, но всъщност я усетих доста автентична. И по-важно – фобията ми изчезна почти напълно. Все още изпитвам леко напрежение, когато трябва да мина под мост, но усещането ми няма нищо общо с паниката и ужаса, които изпитвах.
Ако и вие искате да се освободите от своите фобии и страхове по бърз и лесен начин – обадете ми се.