Между грижата за себе си и вината
Вината да „зарежеш“ всичко, за да се погрижиш за себе си, ми е една от най-трудните за преборване.
От няколко дни не се чувствам особено добре, мислех, че съм „само“ преуморена. Оказа се, че се поразболявам. Не съм изненадана след целия стрес, който преживях последните два месеца.
Все още се уча да си обръщам достатъчно внимание. На моменти по инерция все още се пренебрегвам. „Само преуморена“ е достатъчна причина да се поспра и да си поема дъх. Но дори щом осъзнах, че съм болна, започнах вътрешните преговори – сега да отменям ли сесиите и ангажиментите си? Дали пък като се наспя утре няма да съм вече добре? Само съм отпаднала и температурата ми не е висока, мога да се напъна…
В същото време други части от мен (включително тялото ми) копнеят за почивка и нищоправене.
А вината веднага улавя сгоден момент и ме клъвва. „Не можеш да си позволиш да отменяш сесии.“ Което разбира се не е вярно. Вече не се давам на този глас, не му обръщам внимание. Но за да стигна до тук, извървях дълъг и труден път.
Ако сега говорим за два-три дни, в които ще съм извън строя, а децата не са при мен и не съм ангажирана с тях, то последните около три години имах много по-големи периоди, в които бях извън строя. Понякога дни наред можех единствено да лежа и да гледам в една точка. Тогава нямах и особено сили да се противопоставям на родителската вина.
Вината, че дори не мога да помисля какво ще вечеряме, камо ли да сготвя. Вината, че не прекарвам време с тях. Вината, че имат нужда от мен за да решават техните си проблеми. Вината, че вкъщи е неизчистено и разхвърляно.
Отчаяно търсех начини да неутрализирам тази вина. Знаех, че тази вина е абсурдна, успявах да я утая с помощта на енергийната психология, но също имах нужда от друг наратив, защото този на несправящия се родител не ми вършеше работа.
Първата стъпка, беше осъзнаването, че това, че ми е трудно или страдам, не означава, че не се справям. Напротив! Бях се справила в 100% от ситуациите, през които съм преминала до момента. Да, не винаги резултатът е бил желания, но винаги съм успявала да науча нещо за себе си и да го приложа в бъдещето.
Втората стъпка беше да сваля маските, да бъда откровена с децата си и близките си хора. Преструвките вредяха и на мен, и на тях. Спрях да се преструвам, че правя всичко с лекота. Започнах да говоря за затрудненията си, за преживяванията си, за чувствата си. Спрях да се притеснявам, че може да се разплача пред децата си или че нямам решение (все още) за дадена ситуация. Така им показах, че и мама е човек. И им дадох възможността те самите също да са хора с цялата пъстрота на това преживяване.
Месеци наред се питах на какво уча децата си, затворена с часове в тъмната си спалня. Докато не ми изкристализира – уча ги на емпатия. Уча ги, че не само тялото може да боледува, но и душата. Уча ги да се подкрепяме взаимно и да не се плашим от собствените си чувства и преживявания. Уча ги да приемат другия, дори да им се струва различен от тях самите, уча ги на любопитство към различното, а не на страх.
Може би вината ми идва на гости за да ме научи на всичко това. Но аз с удоволствие събличам дрехата ѝ. Отне ми време, трябваше да извървя своя път през ада на вината, но не спирах да вървя и това ми се отплати.
Ако искаш и ти да свалиш вината, запиши си час за опознавателна среща с мен.
